4 месеца или по-малко в Амстердам

№1 - Пред вкъщи да си и да нямаш ключ

Вероятно се чудите защо пиша на български. За мен поне е неестествено, тъй като в последните 7 години почти всеки текст, който съм писал е бил на английски, а това е едва първият ми публичен пост, в който споделям мислите си на роден език. През повечето време съм намирал това за положително, тъй като по този начин надграждах умението си да използвам език, който дава възможност на идеите ми да достигнат и да бъдат разбрани от повече хора. Иронично, обаче, именно фактът, че написах първата си стихосбирка на английски, попречи на някои от най-близките ми хора - по-възрастните ми роднини - да прочетат написаното от мен. Езикът, който ме приближи до хора от различни култури и държава, за което, разбира се, съм безкрайно благодарен, се оказва бариера между мен и семейството ми.

Поради тази, а и други причини, които ще научите в новата ми поредица, бих искал в следващите няколко месеца да пиша и публикувам основно на български език. Изключение ще бъдат анализите на стихотворенията от “16 Bullets and a Bouquet“ като първия от тях съм предвидил за следващата седмица.

С този пост давам началото на вече споменатата ми нова поредица, която за момента ще се казва “4 месеца или по-малко в Амстердам“. В нея ще разказвам за преживяванията, премеждията и мислите на един млад човек, който заминава за чужбина, но копнее да се върне в страната си. Вдъхновението за повечето истории идва от онова, през което аз самия преминавам в момента, но е добре да отбележа, че част от сюжета все пак е художествена измислица. Името на поредицата идва от това, че аз, както следователно и героя, сме принудени от обстоятелствата да прекараме 4 месеца в Амстердам, но предвид пандемията има вероятност въпреки това да се прибера по-рано (но не и по-късно). Този лимит ще бъде напомнян през цялото време и чрез донякъде необичайната структура, която ще използвам като всеки параграф ще бъде не по-дълъг от 4 реда. Това, както ще видите, прави текста доста динамичен и позволява повече фокус върху основните действия и идеи, но и оставя много място за въображението на читателя.

Ще опиша основните си цели с този проект отделно, но сега е време да насоча вниманието ви и към първия ми пост:

---

Да си пред вкъщи и да нямаш ключ

Със самолета се колебаехме за едно и също - дали искаме да кацнем тук. Пилотите опитаха да прикрият двоумението на машината като казаха, че долу била лоша видимостта и затова кръжим над летището, но всъщност всичко ясно си се виждаше. Аз прикривах своето като пътувах със скъсан паспорт.

В крайна сметка кацнахме. На границата само ме смъмриха за паспорта, казаха ми да си изкарам нов и ми пожелаха приятен престой в страната. Сбогувах се с човека, с когото се запознах по време на полета, взех си куфара и хванах автобуса за гарата.

След час вече се бях качил на влака за Амстердам. Нарочно пътувах през Айндховен. Не исках да пристигам директно в холандската столица без да видя първо холандските полета, разпокъсващите ги канали и преброждащите ги крави. Така де, нидерландските.

Не можах да им се насляда напълно. Красиви бяха, но ми се щеше да минем и покрай някоя планина, да се възмутя на надрасканите върху някоя табела цинични думи или пък да знам, че някой ще ме чака да пристигна.

Мислех си и за цената на това да прекарам 4 месеца тук. Не, не говоря за наема, транспорта или други неща, заради които определят Амстердам като скъп град за живеене. Всеки град, в който ги няма хората, които обичаш, е скъп град - цената да прекарваш време в него е твърде висока.

Подминах спирката, на която трябваше да сляза, за да стигна до квартирата си. Слязох на Centraal и задърпах куфара по познатия маршрут. Бях се запътил към единственото място в чужбина, което някога съм считал за свой дом. Там живях преди с единствения си приятел в този град, но той вече го бе напуснал.

Аз самият не мислех, че някога ще се върна тук. Затова и изхвърлих не един, а два билета в първото подминато кошче - билета от днес и този, с който се прибрах в България преди година и пазех за спомен. Скоро ще си купя нов, помислих си.

След няма и пет минути, дестинацията ми беше точно зад ъгъла. Преди това, обаче, влязох в любимата пекарна. Човекът на касата се зарадва и без да пита ми подаде “от обичайното“. Пошегува се, че сега като съм отново тук ще трябва да работи повече. Това отвори кратък разговор, докато не влезе следващият клиент.

Излязох от пекарната и свих директно по старата си улица. Къщичката, в която живях, се намираше в другия й край, но се виждаше и оттук. Спрях се за момент и съзарцавах сградите, цветята, колелетата и канала, покрай които съм минавал стотици пъти. Всичко беше както го помня. Продължих.

В следващите моменти бях обзет от чувството, че съм се прибрал. Странно е, казах сам на себе си, да има в тая чужда страна място дето да не чувствам чуждо. Дали пък не беше това свързано с приятеля, когото по-рано споменах?

Спрях се пред къщичката. Вероятно съм изглеждал като поредния турист с този куфар. Помня колко много минаваха покрай нас. Мястото, на което обикновено си паркирах колелото, бе свободно. Прозорецът на стаята ми бе отворен, тъкмо както аз го оставях като излизах. Нищо не изглеждаше различно, поне отвън.

Изобщо не усетих кога посегнах към дръжката, някакъв инстинкт ме бе обхванал. Беше заключено, обаче. Пребърках си джобовете… погледнах в раницата си… прерових си куфара…

Един човек паркира велосипеда си до мен, изгледа ме странно, отлючи вратата, пред която бях седнал, влезе и сложи резето. След няколко секунди видях как лампата в стаята ми светна. Изправих се, хвърлих един последен поглед и научих как се чувства то да си пред вкъщи и да нямаш ключ.