Да си пред вкъщи и да нямаш ключ
Да си пред вкъщи и да нямаш ключ
Със самолета се колебаехме за едно и също – дали искаме да кацнем тук. Пилотите опитаха да прикрият двоумението на машината като казаха, че долу видимостта била лоша и затова кръжим над летището, но всъщност всичко ясно си се виждаше. Аз прикривах своето като пътувах със скъсан паспорт.
В крайна сметка кацнахме. На границата само ме смъмриха за паспорта, казаха ми да си изкарам нов и ми пожелаха приятен престой. Сбогувах се с човека, с когото се запознах по време на полета, взех си куфара и хванах автобуса за гарата.
След час вече се бях качил на влака за Амстердам. Нарочно пътувах през Айндховен. Не исках да пристигам директно без да видя първо холандските полета, разпокъсващите ги канали и пасящите крави. Така де, нидерландските.
Не можах да им се насляда напълно. Красиви бяха, но ми се щеше да минем и покрай някоя планина, да се възмутя на надрасканите върху някоя табела цинични думи или пък да знам, че някой ще ме чака да пристигна.
Мислех си и за цената на това да прекарам 4 месеца тук. Не, не говоря за наема, транспорта или други неща, заради които определят Амстердам като скъп град за живеене. Всеки град, в който ги няма хората, които обичаш, е скъп – цената да прекарваш време в него е твърде висока.
Подминах спирката, на която трябваше да сляза, за да стигна до квартирата си. Слязох на Centraal и задърпах куфара по познатия маршрут. Бях се запътил към единственото място в чужбина, което някога съм считал за свой дом. Там живях преди с единствения си приятел в този град, но той вече го бе напуснал.
Аз самият не мислех, че някога ще се върна тук. Затова и изхвърлих не един, а два билета в първото подминато кошче – билета от днес и този, с който се прибрах в България преди година и пазех за спомен. Скоро ще си купя нов, помислих си.
След няма и пет минути, дестинацията ми беше точно зад ъгъла. Преди това, обаче, влязох в любимата пекарна. Човекът на касата се зарадва и без да пита ми подаде “от обичайното“. Пошегува се, че сега като съм отново тук ще трябва да работи повече. Това отвори кратък разговор, докато не влезе следващият клиент.
Излязох от пекарната и свих директно по старата си улица. Къщичката, в която живях, се намираше в другия й край, но се виждаше и оттук. Спрях се за момент и съзарцавах сградите, цветята, колелетата и канала, покрай които съм минавал стотици пъти. Всичко беше както го помня. Продължих.
В следващите секунди бях обзет от чувството, че съм се прибрал. Странно е, казах сам на себе си, да има в тая чужда страна място дето да не чувствам чуждо. Дали пък не беше свързано това с приятеля, когото по-рано споменах?
Спрях се пред къщичката. Вероятно съм изглеждал като поредния турист с този куфар. Помня колко много такива минаваха покрай нас и как им се дразнех, когато ме събудят рано сутрин.
Мястото, на което обикновено си паркирах колелото, бе свободно. Прозорецът на стаята ми бе отворен, тъкмо както и аз го оставях, когато излизах. Нищо не изглеждаше различно, поне не и отвън.
Изобщо не усетих кога посегнах към дръжката. Някакъв инстинкт ме бе обхванал. Беше заключено обаче. Пребърках си джобовете… погледнах в раницата си… прерових си куфара…
Един човек паркира велосипеда си до мен, изгледа ме странно, отлючи вратата, пред която бях седнал, влезе и сложи резето. След няколко секунди видях как лампата в стаята ми светна. Изправих се, хвърлих един последен поглед и научих как се чувства то да си пред вкъщи и да нямаш ключ.