№2: Не стените, ами самотата те притиска

От "4 месеца или по-малко в Амстердам"

Багажът не ме спря да тръгна пеша към новата си квартира. Влакът щеше да ми спести около час, а и доста усилия, но пък възможността отново да се разходя по центъра на Амстердам не беше за изпускане.

Потегляйки от горната част на каналния пояс, бях изправен пред обичайната дилема - трябваше да избера дали да продължа по Сингел, Херенграхт, Кайзерграхт или Принсенграхт. Тръгнах по третия, защото се сетих за едно кафене там, на което обичах да сядам и да чета.

Взех единствената останала маса. Времето беше прекрасно и изглежда всички си бяха тръгнали по-рано от работа, за да се възползват от него. Поръчах си капучино и ябълков пай и извадих книга на Георги Господинов. Не бях чел български автор от гимназията насам. Той ме накара да съжалявам, че не съм!

След като прочетох няколко глави се облегнах на стола си и наблюдавах сградите, каналите с отразяващите се в тях лъчи и плуващите в тях патици. След известно време повиках сметката, платих я и писах на хазяина, че скоро може да ме очаква.

Истината беше, че не бях сигурен какво имам предвид под “скоро“. Според Google Maps това означаваше 40 минути пеша, но проблемът със софтуерите за навигация е, че те някак не допускат човек да се захласне по красотите на града, да спре, за да се наслади, да засече приятел или дори да се заговори с непознат.

Това се оказа, че не е недостатък само на софтуера, но и мой, защото подобно на него не бях предположил, че мога да се забавя заради протест за недостига на жилища. Да, Нидерландия беше в жилищна криза и за много хора намирането на място за живеене в този момент бе или прекалено скъпо, или невъзможно.

Странно е, че на фона на тази криза, аз намерих място без почти никакви усилия. Още в началото писах на мой съученик и се оказа, че има приятел със свободна стая. Причината да не бъде заета е, че все още не бе публикувана обява. За щастие, приятелствата все още имат предимства пред брокери и приложения.

Намерих блока, в който щях да живея. Изграждах първите си впечатления, докато изчаквах хазяина да ми отвори. Улицата със сигурност бе по-мръсна в сравнение със старата ми, много колелета бяха паркирани неправилно и се усещаше някак некомфортно и неспокойно.

Още от вратата, хазяина ме попита откъде съм. Оказа се, че гледа тенис и нямаше как да не каже нещо за Григор Димитров. Показа ми стаята и ми даде ключ. Оказа се, че в същия ден бе напуснал жена си и нямаше къде да се настани освен в съседния хол. Щяхме да бъдем и съквартиранти.

Стаята беше 15 квадрата, което звучи доста просторно за студент. В нея обаче имаше кухня, хладилник, вана, два гардероба, бюро, диван и спускащо се легло, което трябваше да прескачам, за да стигна до другия край на помещението. Не бихте се учудили, ако ви кажа, че при наличието на всичко това, бе доста тясно.

Но аз не исках да обвинявам площта или разпределението за това, че се чувствам клаустрофобично. Стаята ми в София, а и предната ми тук бяха по-малки, а винаги съм се чувствал добре в тях. Може би отговорът се криеше в това, че бях абсолютно сам между четири стени.

Тук обаче, макар да имах съквартирант, нямах близък човек в съседните стаи. Странно е как жилищата са по-просторни, когато имаш с кого да ги делиш. Уж така пространството е наполовина, но е сякаш двойно по-широко. Явно ако ти е тясно не стените, ами самотата те притиска.